суетата на събуждането

По стихотворение на К.М

Старецът който не можеше да обича,

обичаше само мен.

По-хубаво е от първия

порой на есента,

мисля си,

измива всички призраци
които не могат да бъдат любов.

Старецът който не можеше да обича,
се затваряше дълго в турбината на съня -

само там,
диханието му бе дълго.

Винаги преди да заспи,

придърпваше нощтното ми одеало
и го постилаше внимателно
върху бреговете на утрешния ден.

Аз често бълнувах

и рецитирах реалността...

Старецът който не можеше да обича,
беше останал без зъби.

Но точно преди да паднат всичките,

той ги изтръгна

и ги подари на моята усмивка –

усмивката ми се уплаши

и хукна да бяга

ужасена от себе си.

Сега го няма -

Антонио от бара каза

че от дни не са го виждали...

Сега ми липсва старецът, който не можеше да обича,

но който беше обичал само мен.

Благодарение на него разпознавам призраците,

които могат да бъдат любов,
наслаждавам се на кратките дихания
и имам най-смелата усмивка.

А когато се събудя сутрин -

по пътеката е още

светло.